ОСЕНОВЛАШКИ МАНАСТИР "СВ. БОГОРОДИЦА" (СЕДЕМТЕ ПРЕСТОЛА)
 Според една древна легенда, преразказана в средата на миналия век от Стоян Захариев, Осеновлашкият манастир „Света Богородица", широко известен под името „Седемте престола", бил основан през XI век от брата на Петър Делян -Георги, двамата синове на цар Гавраил Радомир.
Този български княз се замонашил под името Гавраил и тук край горното течение на река Габровница във врачанския Балкан прекарал последните дни от житейския си път. Едно друго, местно предание, добавя, че манастирът бил някога царски и че тук е погребан български цар. Третото сказание от Пиротско пък свързва манастира директно с цар Петър. Легендите в този случай, все пак се поставят под съмнение от науката.
В манастира „Седемте престола" е съхранена до наши дни една многократно преправяна църква, която като архитектурен тип определено стои толкова назад във времето, колкото и първоизточникът на легендите.
Съборният манастирски храм, който в най-старите си части представлявал опростен вариант на вписаните в квадрат кръстокуполни сгради, притежавал пространство разпределено на седем култови дяла - кръстовиден наос и шест параклиса. Наосът с четирите обграждащи го параклиса били части от най-старата църква, която с този си план представлявала образец на многопрестолен манастирски храм, архитектурен тип дошъл на Балканския полуостров през X - XI век от Кавказ. Из българските земи такива църкви били строени много рядко само през периода XI - XII век, когато чрез Византия в българската архитектура проникнали известни армено-грузински форми. Така че старите легенди придобиват по-реални измервания във времето, насочвайки първоначалните части от този градеж, наистина към X - XI век.
Многократно преправяна през изминалите столетия ,манастирската цьрква е загубила напълно автентичната си архитектура, но в интериорите духът на средновековието витаел навсякъде под сводовете. Резбените иконостаси на църквата и параклисите, които датират от XVII - XVIII век, макар и изпълнени в архаична техника, съчетавали растителната орнаментика с изображения на животни и дори библейски разкази. Голямата сбирка от икони с резбовани рамки показват стилово, че са излезли от ръката на последните майстори от местната късносредновековна иконописна традиция, като поп Никола от Тетевен, даскал Урош и Стою от Троян. Всичко това показва, че резбата и иконописта, датиращи от XVII - XVIII век, с която са изпълнени пространствата на църквата, са най-цялостното запазено представяне на творческите виждания на майсторите резбари и иконописци от западно-старопланинския район през XVII - XVIII век. Последната й изява, която е и най-интересното резбарско произведение в манастира, датираща вече от 1815 година, е големият дървен полилей „хоро", съставен от петнадесет части с оцветени дърворезбени сцени. Две големи икони от иконостаса „Св. Богородица Пътеводителка" и „Христос Вседържител" от първата половина на XIX век най-вероятно са от ръката на Витановци от Трявна.
По някакво щастливо стечение на обстоятелствата, всичко това е оцеляло след опустошението на манастира през 1737 година и след кърджалийските набези в края на XVIII век, когато тук пребивавал народният будител Софроний Врачански.
Въпреки честите погроми над манастира, той не престанал да функционира през всички столетия на робството. Затова свидетелстват многобройни приписки в богослужебни книги, някои от които датират оше от 1511 и 1554 година.
През 1770 година троянският майстор Стоян ремонтирал основно църквата и вероятно тогава основният й корпус е получил днешния си ранновъзрожденски архитектурен вид. Тя била частично опожарена, но отново възстановена през 1815 година.
Най-мащабното сторителство в манастира било през XIX век. При един ремонт през 1868 година към църквата била пристроена откритата нартика, чиято бяла аркада внася колорит в манастирския двор. Върху по-стари основи, северно от църквата, през 1877 година местни майстори издигнали импозантна четириетажна сграда, на втория етаж на която от 1849 година се е помещавало основното манастирско училище на йеромонах Христофор.
В горните два етажа около обширни кьошкове са подредени монашеските килии. Върху фасадата на тази сграда, обърната към двора, са били изписани религиозни и битови сцени.
Втората сграда, над входа към манастира, построена една година по-късно, била манастирската гостоприемница. През система от напластени един върху друг живописни чердаци и кьошкове се достигали просторните стаи за гости.
Тази сграда по своята архитектоника е едно от най-добрите постижения на нашето манастирско строителство. А живописната украса, която за съжаление след реставрацията не е възстановена изцяло, е добавяла не малко към изразителното й присъствие в манастирския двор.
Между легендите и действителността манастирът „Седемте престола" и днес съхранява артистичния дух на старите майстори, в едно невероятно съчетание на архаизъм с творческите постижения на българското Възраждане.
|
